Стойчо Балджиев е един от малкото българи, ако не и единственият, отказал австрийско гражданство, за да запази българския си паспорт. При това след като 17 години е живял в алпийската държава и е изкачил всички стъпала на стълбичката на успеха. Стойчо е на 42 години, кореняк пловдивчанин. Като много българи, през 1990 г., принуден от икономическите обстоятелства потегля към широкия свят, за да търси другаде своята житейска реализация. Младото момче, току-що отбило военната си служба, започва като общ работник във фабрика за осветителни тела в Австрия. За да стигне няколко години по-късно до съдружник и управител на успешна българо-австрийска компания за транспорт. За 17 години в Австрия не само успява напълно да се интегрира, но постига и изключително добър стандарт на живот за семейството си. Имал е всичко, от което се нуждае един човек, за да нарече живота си нормален и въпреки това нещо му е липсвало. Искал е този нормален живот да случва в България, затова през 2007 г. взима решение да се прибере отново в родния си град. Създава собствен успешен бизнес в сферата на търговията, транспорта и логистиката. И за чужденци, и за българи фирмата му „Вип Логистик” се свързва с коректна, бърза и икономически изгодна услуга. Пловдивчанинът иска обаче не само той и близките му да са добре. Стойчо иска да превърне Пловдив в добро място за живеене за младото поколение, за децата, за да не им се налага и на тях един ден да избират между българско и чуждо гражданство. Затова Стойчо Балджиев се кандидатира за общински съветник от гражданската листа на Величко Апостолов, с мандат на ПП „Обединена социалдемокрация”. Пловдивчани, които искат да подкрепят Стойчо Балджиев да стане общински съветник, а Величко Апостолов – кмет, могат да гласуват като сложат знака „Х” в квадратчето с номер 40 в бюлетината за общински съветници и в бюлетината за кмет.

- Г-н Балджиев, Вие сте от малцината нашенци, отказали чуждо гражданство, за да запазят българското. Кое Ви мотивира за това?

-  Един от преломните моменти от живота на всеки чужденец е възможността да стане поданик на държавата, в която живее. С този акт обикновено хората си мислят, че най-сетне ще станат равни на местните и ще ги третират като такива. Когато дойде моят момент за такъв избор, след като 8 години живях в Австрия, бях поставен пред ужасна дилема. Австрия е държава, която не разрешава двойно гражданство – или си с българско или с австрийско. Самата държава има икономически интерес да интегрира дълго живеещите в нея чужденци. Първо, за да не изнасят своите капитали, и второ, самата процедура струва пари, които влизат в държавната хазна. През 1998 – 1999 г. аз бях единственият българин, който имаше възможност да вземе австрийско гражданство и се отказа. Самият факт, че трябваше да се откажа от българското беше за мен немислим акт. По време на интервюто казах на полицая, че предпочитам да запазя българския си паспорт. Той силно се обиди и ме провокира с куп въпроси. Аз му отговорих, че не паспортът прави човек да принадлежи към дадена нация, а сърцето му. А моето е българско! Вместо австрийски паспорт, получих виза за престой. Когато си тръгвах полицаят ми стисна ръката и каза нещо, което няма да забравя цял живот: „Не е необходимо да живееш в България, за да бъдеш истински българин. Твоето решение да останеш БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИН, да откажеш австрийски паспорт, предизвика моето искрено възхищение и уважение.” Тогава наистина се почувствах горд, че съм Българин.

-  Какво може да накара един българин, който се е интегрирал в една толкова добре уредена социална държава като Австрия, да се върне у дома?

- През годините, прекарани в чужбина, или откриваш българското в себе си или го затриваш. Аз имах възможността да опозная себе си и да се идентифицирам като българин. Един от основните фактори за тази идентификация беше раждането на дъщеря ми Михаела през 2003 г. в Хал ин Тирол, Австрия. Това ме накара да погледна назад, откъдето идвах и напред, накъдето отивах. За съжаление поглеждайки напред виждах как всичко българско след мен и моето поколение ще бъде загубено. Виждах внуците и правнуците си, които нямаха да знаят нищо за България и кой е Левски! Тогава със жена ми взехме решение детето ни да расте и учи в България.

Не съжалявате ли понякога за това решение?

- Не, никога! Решението ми е било правилно щом се чувствам добре у дома, независимо от огромната разлика в стандарта на живот между двете страни. През първите години в Австрия говорих с много гастарбайтери – турски и сръбски. Изненада ме тяхното страдание, въпреки, че бяха постигнали материални неща, те бяха нещастни. Защото  бяха гастарбайтери в Австрия и гости и туристи в родната си страна. Тогава разбрах, че най-ценното нещо, което притежавам съм аз самият и ако се възприема като човешки  ресурс, който може да вземе всичко хубаво от Австрия, най-ценното нещо, което мога да занеса един ден в България ще бъда пак самият аз.

Каква е основната разлика в отношението на хората към държавата и себе си в Австрия и България?

-   Хората в Австрия изпитват огромно уважение един към друг. Всеки успял човек е пример за подражание. Докато при нас е обратно – почти няма успял и умен човек тук, който да е получил заслуженото уважение и признание. Крайно време е да разберем, че единственото нещо, което може и имаме пълната сила да променим в нашата държава сме самите ние. Променяйки себе си ще променим и държавата. Българите трябва да започнем да се самоуважаваме. Няма как да очакваш от хората около теб да те уважават ако самият ти не го правиш. Аз уважавам себе си, защото сам съм постигнал всичко с много труд. Човек от народа съм и ще остана такъв. Смея да твърдя, че имам истински приятели, както в България така и Австрия и според мен, когато човек има наистина хора около себе си, които да определи  като приятели, това означава, че живее почтено и стойностно.

-  Защо искате да станете общински съветник?

-  Защото мисля, че с дългия ми живот в чужбина съм натрупал много житейски опит и  добри бизнес контакти , които могат наистина да допринесат за доброто на Пловдив. Защото съм родител и искам един ден на дъщеря ми да не и се налага да търси късмета си на хиляди километри от тук. Защото съм сигурен, че четейки моята жизнена история много хора, които са живеели или живеят в чужбина, ще припознаят собствената си участ. Искрено се надявам да мотивирам тези, които все още са някъде навън да се приберат по родните си домове.

- Вярвате ли на Величко Апостолов?

- Величко го познавам от години и знам, че е изключително честен и прям човек, което много ме впечатлява. Всъщност основната причина да припозная в него моя кандидат за кмет е, когато го чух да говори как трябва да се управлява Пловдив. Тогава го припознах с човек, който ме впечатли преди много години в Австрия. Разхождахме се с приятели  в малкото алпийско градче Майерхофен. На площада течеше предизборна кампания за местни кметски избори. Несъзнателно се заслушах в това, което говореше човекът на трибуната. Беше млад, на възрастта на Величко Апостолов. Хората бяха недоволни, че фирмата, която извозва битовите отпадъци не се справяла добре и градът бил замърсен. Кандидатът за кмет вместо обаче да обещае, че ще изчисти града, им каза: „Моля всеки един от вас да докосне глезена си и после да вдигне ръката си високо горе”. Хората го направиха. Когато всички ръце бяха горе кандидатът продължи: „Тук сте около 3000 човека. Знаете ли колко време ни отне движението на ръката от горе до долу – 4 секунди. Сега си представете, че в ръката си имате малък хартиен боклук. Точно за 4 секунди всички изчистваме боклуците. Колко време и пари щеше да отнеме на общината ако ангажира двама човека да почистят този площад?”

Вместо реплики хората започнаха бурно да ръкопляскат. До онзи момент не се бях замислял каква е точно ролята на Кмета. Когато се вгледах в този млад човек разбрах, че той само координира управлението, но то е невъзможно без участието на самите жители на града. Дълго коментирахме случката в българските среди. Повечето от нас заявяваха, че когато се намерят такива хора да управляват нашите общини, значи е дошло време да се прибираме. Ето затова подкрепям Величко. Защото в негово лице припознах австрийския му колега, кандидатът за кмет, който толкова много ме впечатли. Спокойно мога да заявя, че ако волята и интелигентният  разум в нашият град надделеят и той стане кмет, Пловдив ще е част от Европа.

Oще статии

Loading…